Хермес Тот

  Как започва себепознанието?     Един поема света с емоциите си, друг осмисля околния свят и го анализира хладно, трети просто яде, отделя, оцелява и се размножава,  четвърти комбинира емоции  с мисъл и интуиция  и т.н., и т.н.. Нюансите на нашата мозъчна дейност, на реакциите ни, на способности, на разбиране на света  /когато разбираш – растеш!/  ние определяме като различни нива на съзнание.  Всеки от нас е на някакво „съзнателно стъпало” и каквото вижда от там, това разбира от света, това и намира в него, това и търси … и не можеш го убеди, че има повече  /и колкото по-ниско е стъпалото, толкова по-голямо е егото и то няма нужда от никой друг във Вселената, която е изпълнило/.    Нашето съзнание е като прозорец от и към света и ние сами го разширяваме или свиваме,… но то е и нещо повече и по-важно!        Нашето съзнание е естествено продължение, разширение на жизнената енергия, която извира...

  Всеки ще мине през съдбата на Йов           Детето се върти в утробата и се пита: „като не виждам майка/Бог/, дали всъщност има такова нещо?”    После, след като се роди и е още малко и опипва слона и не знае той крак ли е, хобот ли е, ухо ли е – не може да види от високо цялата форма и живее с фрагментирани представи. А докато зрението му не се развие и укрепне няма никакъв начин да му докажеш, че има Луна и тя свети вечер.      99% от хората мислят в този стил до старини!     И макар да използваме 5% от мозъка си, да познаваме 3% от тази Вселена ние имаме арогантна и егоцентрична представа, че сме единствения и неповторим   венец на стихиите на   природата и знаем достатъчно за да правим изводи за света.    И не се доверяваме, че всичко е разумно направено, че всичко е планомерно!  И така всяка наша опитност, всеки живот са нужни за да се родим, за да пораснем, за да прогледнем...