цитати от книгата ми "Пътят на духа", 2001 г.

"Чухме наблизо да тракат шпригли и се появи очукан стар камион, а от прозореца се бе показал почти до кръста червендалест, необръснат веселяк, който ни гледаше удивен. Махна с ръка и ние наскачахме във возилото му кой отпред, кой в каросерията. В кабината миришеше на пресен лук и бира. След като му разказахме за своето пътуване, той се въодушеви, дори стана малко сантиментален, и след минута започна да разказва историйки от живота си. Почти крещеше, за да надвика стария си камион, по който всичко скърцаше...Разказа за баща си Йосиф, работил преди години на голям железен мост, по който минавали влакове. Реката била ей там, зад онези баири, и ние щели сме да я видим. Та един ден, когато баща му трябвало да натисне копчето, за да смъкне огромния мост и да мине пътническия влак той видял детето си да играе сред колелата на подемния механизъм. Започнал да вика, но било далеко, а влака вече идвал. Крещял клетия човек в дъжда към своето дете и с обезумял поглед гледал ту влака, ту детето. А толкова обичал това дете. Но в ония луди секунди трябвало да реши, да направи своя избор. Да, така е! Той погледнал за последно къдравото русо дете, като ангелче красиво, затворил очи и натиснал копчето. Тичал като побъркан към моста, а хората от влака му махали с ръка и не виждали очите му и не чували виковете му. А той паднал в калта и повтарял зашеметен "знаете ли какво направих за вас?".     След година се родил нашия човек и като навършил пълнолетие, баща му , стария Йосиф, заявил, че му намерил булка с име Майа /материя/. На другия ден на врата се почукало и влязло приказно създание с големи, прекрасни очи и форми и на нашия шофьор му се подкосили краката, свил му се стомаха от вълнение и още настръхвали космите на ръцете му като си спомня този момент. Тя казала: "Дойдох да ви запозная с кака". Зад нея се показала каката, която, да не дава Бог, ама си била направо грозотийка. Баща му го потупал по рамото, прегърнал го и му пожелал щастие. Оттогава нашия човек се научил да пие винаги преди да влезе в спалнята и се примирил с живота. Разказа ни още няколко истории и ни изсипа на някакво мръсно, крайградско кръстовище, показа отново брадясалото си лице, ухили се като голямо дете и се провикна: "всичко, което приемеш, ще те промени" и без да уточни на кого го казва, натисна педала, за да ни остави в облаци от изгорял бензин. Намерихме се сред тях и като че ли леко бяхме смълчани, а може би просто уморени се спуснахме по едно дере и навлязохме в някаква промишлена зона с тъмни пушеци, огромни камиони, които пъшкаха между планини от струпани камъни. Докато крачехме по калните улици, подминавахме групи от яки мъже с опърлени лица, които ни гледаха с насмешка и учудване. Те всички носеха тъмносини, мръсни гащеризони и жълти каски и личеше, че това облекло се беше сраснало с телата им. Потоци от мъже се спускаха към завода пред нас и друг поток излизаше от него. Те не се познаваха, не бяха в една смяна. Човекът от първа смяна не познава този от трета. Той се прибира в панелния апартамент, вмирисан на запържен боб, събува груби и кални обувки върху коравия килим, проправя си път сред прострените в хола шорти и пелени и се хвърля на до болка познатия стар, дървен креват. Поспива час два, за да стане бавно и се заклатушка сънливо до тясната кухня. Там изпива чаша ракия, подпрян на мазната маса, около която с крясъци се гонят три красиви и сополиви хлапета. Това е подготовката му за срещата в кварталната кръчма. Жената на човека от първа смяна е нежна, слаба, уплашена кошута, готова да направи нервен отскок при всяка негова прищявка. Мие чинии и мисли за времето при мама. Пере на ръка в големи зелени легени и в парата оживяват несбъднатите й мечти и разцъфват всички онези места, които е искала, но никога няма да види. Вчера разбра, че пак е бременна и не смее да му каже. дали сега, дали посред нощ, когато децата заспят.... А мечтите, мечтите й бяха толкова нежни! "

" П. не довърши думите си, защото стигнахме до някаква дълга, порутена дървена барака, в която се чуваше врява и пиано. Отворените прозорци бълваха цигарен дим, доловими ругатни, класическа музика и мъжки гласове. Чуваше се, че спорят на висок глас и най-интересното е, че го правеха на различни езици. След две крачки спряхме, защото доловихме отчетливите звуци на мъжка препирня, чупене на бутилки и паянтовата врата се отвори, а от нея се изсипа възпълничък мъж, към шейсетте. Някой отвътре със сигурност му помогна да излезе по-бързо. Брадясалият човечец, с дреха подобна на монашеска, се изправи пъргаво, погледна ни, показа колко редки са му зъбите и след като очите му се завъртяха, се изсипа на тревата като труп. Притекохме се над него и установихме, че е заспал бързо и мирише на стара, мухлясала бъчва. Нашия спътник - Йогата се засмя и каза, че тук са неговите приятели, които иска да види. погали спящия "монах" по главата, промърмори нещо на испански и каза, че това е известен звездоброец, от миналото, но няма да ни каже името му. Отворихме вратата, която приличаше на зле скована дървена вратичка за външна тоалетна. Червеникава светлина, тежка миризма на загоряло месо, няколко дървени маси с мъже, подобни на този отвън, и три сервитьорки с огромни деколтета, които сновяха между масите с отегчени физиономии. Голяма глъчка сякаш всеки говореше със себе си, и то на висок тон, а на пианото съвсем сам и може би отдавна забравен, се полюшваше мъж с дълга, рошава коса, захабен фрак и вадеше изпод пръстите си сносна класическа музика. Вървяхме зад йогата към бара. Още на първата маса високо старче с дълга, сива коса, ме дръпна за ръката, аз се завъртях и успях да седна на свободния стол. Той не ме пусна, напротив - придърпа ме към себе си, вторачи зачервените си мокри очи в моите, и каза:  -  Пил едно с мен! Хей, Музо, я донеси ... Ти как се казваш? - махна с ръка, както правят всички мъже в неговото положение, и продължи - аз съм Аристотел. Ха! Ти си мислиш, че като някой умре, и край, а? Няма такова нещо! И вместо да тъпчеш малката си главица с нелепи изводи за преходността на живеенето, що не вземеш да понаучиш нещо умно и да излезеш от затвора, от живота си. Чуваш ли ме - той ме подръпна за ухото, - Момченце, знанието, а не пиенето ще те облагороди. Ако днес изречение с повечко мъдрост ти се види суховато и отвеяно, мозъкът ти ще залинее, ще хване паяжина и ще си стоиш в затвора, направен от собствените ти приятели - и той посочи моите хора, насядали до бара. Всичко, което виждаш, дете, е материя и активни форми, и аз разбрах, че техния източник е Неподвижният Първодвигател. Ако не го познаеш с опит, съзерцание, с наука, имаш само един път. Пътят обратно - и поклати отсечено с глава - били сме там, момченце - скука, трагедия. такъв песимизъм е налегнал човешкия род, а раят е на хвърлей от тук.   
 - Не го слушай - намеси се свежо старче до мен  - не го слушай! Само вяра стига! Тя ще те движи по пътя към Истината. Там, в светските градове, и безбожието, харесали ти?       
-  Не ме прекъсвай, Августине. Детето трябва да научи индукция, дедукция преди твоята вяра ... гледай ме в очите, момче.     Нисичък китаец, с интересна синя дреха, остра брадичка и дълбоки очи се спря до мен и без да поглежда другите, ми проговори:          -  Ако търсиш истината за съдбата си, е добре да знаеш, че е написана предварително от небето, а ти само спазвай правилата, порядките и толкова. Прави това, което искаш да ти правят на теб, опознай повече хората и се върни към природата. Нищо повече не можеш и не е нужно да направиш в този живот.
  -  Не обърквай детето, Конфуций. Нещата не са толкова прости.
 -  Ти ли ще го направиш отговорен Заратустра? Ще го уплашиш със Страшния съд и задгробна отплата. Или с Великия си Армагедон и вечната борба между добро и зло. Така сигурно от страх ще изтича навън да промени себе си и света. Друго му трябва, другооо...
  -  ... Никой не ме чу, когато казах, че девица ще зачене и ще роди Спасител - започна да нарежда мъжът, когото нарекоха Заратустра. Никой не разбра думите ми за възкресението, но по моя край има поговорка - кажи истината, ако ще и небето да се продъни. Ела по-близо, момче, да ти кажа истината с едно изречение. Тук ще чуеш много думи и всички са верни, ако да ги подредиш, но запомни само две от тях - създател и човек. изучавай ги! Преди хилядолетия започнах да говоря за Свръхчовека, а него още го няма. Събери истината в едно, но не я прави религия, а я употреби, за да станеш съвършен. Разбра ли? Но се товари само с толкова, колкото можеш да носиш! - гледах малко уплашено и тъпо.
   Те бяха настървени и говореха толкова много, че не знаех как да реагирам. Към мен се доближи старче със щръкнала отстрани рядка коса и доста сбръчкано лице, погледна ме строго, подаде ръка и когато стисна моята, се приведе тихо над мен и се представи:
 -  Шопенхауер. Не им се връзвай! Много се задълбочават. Ти учи метафизика и учител не ти трябва. Искаш ли бира? Като пийна две, и дрънкането на Волфганг спира да ме дразни. Знаеш ли откога това пиано е разстроено? Като света, в който живееш. Той, света отвън е сляпа воля, а онова, което е той за теб, е само твоята представа... и зависи от съзнанието ти. Разбираш ли? Ето сега забравих какво щях да кажа, а като стане така, губя най-ценното - от съседната маса се извърна белокос мъж с тефтерче и молив в ръка и аз го познах - Айнщайн. Явно имаше добър слух.
 -  Хайде де, Артур. Великите мисли идват толкова рядко, че не е трудно да се запомнят.
 В това време до прозореца симпатичен мъж с добър френски акцент и прическа от епохата на Луи XVI се приведе и вдигна една котка във въздуха. Огледа я и се изправи. Почука с лулата в другата ръка по масата и се провикна:
 -   Кой ще поспори с мен, старият Рене, дали тази твар може да мисли, има ли душа? Мълчите! Епифизата свързва душата с тялото. Душата ми дава правото да мисля, да имам вродени идеи ... Има ли котката душа?
  -   ... душата е само психически рефлекс...
  -   Не ме прекъсвай Дидро, а признай, че материята и пространството са едно и причината за непроменимото им движение е Бог. Той е подредил нещата и душите. Така трябва да мисли това момче, за да стигне до усъвършенстването и до отговорите.
 Той не спираше да говори, а моите спътници ми даваха знак, че им е скучно и искат да тръгват. Аз се изправих и кръчмата утихна. Всички се обърнаха към мен и проговорих:
 -   Извинявайте, но искам да кажа нещо. Вие ми говорите за небе, мислене, усъвършенстване, знание и какво ли още не ... но кажете ми, моля, какво да правя с тези думи? За какво са ми? Къде е връзката, която явно не мога да разбера?
  Всички ме гледаха и стояха неподвижно. Само един грозноватичък човечец се изправи, отиде до бара, взе чаша вино и дойде при мен. Прегърна ме топло и каза:
  -  Има два типа хора. Едните виждат, другите са слепи. Тези, които виждат, са два вида - пасивни и активни. Пасивните, ...като Лао Дзъ, ей го там отзад, да ме извини, просто следват естествения път и много не му мислят. Активните тръгват към вратата със сила, защото в тях е заложен дух, който ще познае истината и тя ще ги освободи. Активните и зрящи духове не само познават небето, Бога, мисленето ... ами и ги ползват като ориентир в пътуването си напред. На онзи, който не му се ходи никъде, не му трябва багаж, билет или ориентир. Ти, драги, не можеш да минеш без тях. Щом аз, Хегел, ти го казвам, вярвай ми, мислил съм го дълго. Има Световен Разум, Дух и Идея и ако съзнанието ти се развие, ще ги познаеш и само тогава ще си наясно какво е живота. Трудно е да обясниш на една жаба, че има океан, когато се е родила в кладенеца - и той се засмя добродушно. Още по трудно ще й обясниш смисъла на този океан и връзката им. Истината, момче, е предназначена за ума и сърцето .. и дава покой и щастие. Но до истината се върви сам и думичките, за които питаш, трябва да заживеят в теб. Ако минеш през този живот без тях, ще заприличаш на котката на Декарт - и задруса от смях малкото си шкембе.  а бе, не е много смешно! Ще се луташ от живот в живот, от система в система, по затвори, сънища или кръчми от другата страна на реката. А там истината може да те направи самотник като нас, за които никой не се е пожертвал и никой не е тръгнал да ни следва ... Това са подробности.... ...."

"Наложи се да минем сред пищен коктейл в градската градина. На него засукани дами на средна възраст грациозно носеха чаша шампанско, оглеждаха голите си гърбове и ставаха особено сериозни, когато се споменеше голяма цифра. През останалото време говореха несвързано и без умисъл или просто клюки. В единия край на тържеството мъжете бяха насядали около маса, пълна с цветя и печени прасета, и разпалено дебатираха казус от някакъв закон. След всяко изречение сбърчваха вежди, имитирайки интелектуален напън, и умело откъсваха краищата на скъпите си пури. Един от тях, широкоплещест, добре гледан петдесетгодишен мъж, с широки скули, леко загатнати еврейски бакенбарди и добър английски се доближи до нас с любопитен поглед. Остави чашата си върху таблата на келнера, прокара плавно ръка по черната си коса, омазана с гел, и с фини жестове тръгна към своя монолог:

- Добре дошли в света на политиците! Той е част от твоя живот, човече. Искаш да минеш от тук, без да разбереш кога идеите ми се превърнаха в интереси. Или кога човек става политик. Виж мен! За да оформя образ пред света, трябваше да поизмъча душата си, съвестта си. Но заплащането е добро .... Мислите си, че властта е илюзия, в която всички вярват. Че кое не е?Когато забогатееш, трябва да заживееш с богатството си и да му обещаеш, че ще го пазиш и умножиш. Е, гълъбчета! Политиката е най-добрия начин за това. а тя става и начин да се живее, начин да откриеш много лица в себе си, много маски, много авантюра. Голям гъдел е, ще знаете. Тълпата прилича на необразован, самовлюбен инфантил и ти само й кажи, че е страхотна, че я обичаш, и тя започва да реве колко си умен. Така започнах с политиката. Човек обича да подчинява. Защо да не подчинявам аз ... като Цезар, Навуходоносор, Наполеон,...  ... Елате при мен, гласувайте,...чакайте, ще ви разкажа за войните това, което обикновените хора не знаят. Не разбирате ли, че политиката е най-доходния бизнес. Че когато загубиш усещане за вечност, ставаш роб на този свят. А на робите им трябват господари. ...Вървете. Искате да живеете заради някой друг, да пуснете в сърцето си целия свят. Вървете и вижте неблагодарността на живота. Мислите, че истинското щастие е безплатно, а не знаете колко, о колко пари давам за малко радост."

"...Вдигнах очи към близкия връх и тогава го видях. Помня, че онемях, както и другите. Гледахме го в очите и той нас. Боже, има неща, които човек вижда и знае, че ще ги отнесе във вечността.. Знаех, че ще съхраня този образ и светът ще премине, и друг свят ще премине, но това видение ще остане в мен. Имаше синьо-синкава кожа, малка златиста корона с пауново перце. Тялото му бе окичено с цветя на венец, перли, жълтеникав тюл и златиста дреха. Дълга черна коса, големи топли кафяви очи и лека, загадъчна усмивка. Започна тихо да свири на малка флейта, а ние, без да отделяме поглед от него, приседнахме, зашеметени от силното му присъствие. Изглеждаше на не повече от двадесет години и знаехме, че носи в себе си истината за живота на този свят. Той спря да свири, усмихна се широко и проговори с глас на божество. Не мога да обясня този тип глас, но съзнавам, че той се чува вътре в главата ти, кара те да трепериш от радост и да усетиш всяка дума като вътрешен земетръс.          - Истината е една и мисионерите много - започна Кришна.     Научи я от извора, о ,безсмъртна душа! Аз, съм семедаващия Баща, предоставям възможност на всички биологични видове да се родят в материалната природа и очаквам умът им да се насочи към Мен чрез вяра, медитация,... Това ще ги освободи от илюзията и нейното его, от страстта, невежеството и страха. Ще преодолеят прераждането! Абсолютната, Божествена Личност е Истина и Светлина. А Природата, Съвършенството ми, всеки може да познае и да достигне в съзнанието си. За това, човече, остави всички религии и ми се отдай!

  Когато каза това, Кришна ни погледна и притвори бляскавите си очи, и настъпи тишина. Косите му бавно започнаха да просветляват, лицето и тялото му се издължиха. Виждах как брадата му расте и след секунди той вече бе по-рус, по-висок и отвори големи светли очи. Златистата му дреха потъмня и стана обикновена ленена туника и всички ахнаха, защото го познаха. Това бе той - Назарянина /назареина - кумрански пазител на обета?/.  Когато вдигна и разтвори ръце към нас, успях да видя малките, засъхнали струйки кръв около китките, а по-късно се видяха и раните над тях. Гледаше ни благо, топло и усмивката му подсказваше любов и съжаление. Огледа ни всичките и проговори:          - Чуй, човече, надеждата идва от Мен, защото Аз, Христос съм Светлината на света, Пътят, Истината и Живота. Слушай думите ми, защото те са думи за вечен живот и спасение,с които призовавам грешния човек към съвършенство. Търси Небесното царство, събирай съкровища на небето и каквото вържеш тук, ще бъде вързано и там. Не се безпокой за живота си, не се страхувай от този, който убива тялото, а от този, който погубва душата. Помни, че по-велик е Този, който е в теб, от онзи, който е в света. Моли се, пости, вярвай, говори и прави добро, за да се сбъдне Законът в живота ти, за да сътворят ума и сърцето ти любов към всичко и покаяние. Искай и ще получиш, търси и ще намериш, изцели се с вяра, дай на просещия ... вземи кръста си и ме следвай. Така ще дойде върху теб  Небесното царство.

   Тогава забелязахме зад нас човек на кон, с обгоряло от слънцето лице и остър поглед. Той трудно удържаше животното, но успя да каже няколко изречения преди да продължи в гората. Помня малко от това, което каза:             - О, Аиса! Кажи на хората на Книгата, че нашия и техния Бог е един и същ. Аз приех вярата и любовта и зная, че ти си плътски син на Аллах. Кажи им да спрат, да се оскверняват с алкохол, свинско и лек живот. Да спрат с езическите обичаи! Променят, отстъпват, тълкуват по своему Светата книга. Помниш ли Иса, когато през 630 година в Медина пуснах християните в Надшран джамия да празнуват Великден? Още тогава исках да се разбере, че няма разлика между истинския ислям и истинското християнство.  Казах го в Корана.

     Конникът дръпна рязко юздата и с вик и финес на опитен ездач се спусна надолу и бързо се загуби сред дърветата.  Когато се обърнахме отново към Исус, него го нямаше, но забелязахме странна искряща мъгла от малки светли точици на мястото където беше, но постепенно и тези бляскави звезди изчезнаха. Бяхме отново сами и ни бе трудно да се върнем към света, защото той ни изглеждаше сега жалък и самотен. ..."

"... Аз седнах по средата и усетих как вниманието на всички се концентрира в мен и притворих очи. Очаквах да видя първообразите на нещата, безформената предсъщност, създала духовете и формите от себе си. Да преживееш тези величини, е повече от религия..... Припомних си как хората от древността до днес сравняват и рисуват Бога по себе си, а Той е нещо, което влиза в ценностната система, а не се гради от нея. Затворих очи, отпуснах се и в тишината си, където усетих подсъзнание и съзнание да махат бариера помежду си. Усетих как преминавам границата на външния свят и навлизам, откривам вътрешната си природа. Отпуснах се в съзерцание на собствената си тъмнина и чух някъде далеко моите приятели да спорят дали съм в транс или медитирам. Чух свистене, долових вихри около мен и се озовах в огромно празно пространство, и знаех, че времето е 18 млрд. години назад. ... Безкрайна тишина и пустота. Чувах Р. да говори, че това явно е универсалната среда, ефира на Максуел, а Й. поясни, че било безкраен информационен блок, в който щели да се разпрострат някакви вибрации на трансцеденталното, мислещо Аз. За мен си бе вакуум, ефир и нищо повече. Попитах ги дали това, което виждам им дава отговори, а ги чух да си говорят за Демокрит, Нютон, Поанкаре.... стоях си в онази огромна, безкрайна пустота и тогава чух силен глас около мен и вътре в мен: "Бях Един, ще стана много", Тогава разбрах, че този енергиен блок, тази субстанция, в която се озовах, е спомен, който идва да ми подскаже как от етерните вълни, сред които съм в момента, ще се изгради пирамидата на живота.  ...  Отнякъде..просто се появи пред мен илюзионист с моите размери с малки мустачки и дълъг, черен фраг ....Той се завъртя, извади дълго въже, направи седем възела и се усмихна. Дръпна рязко въжето, възлите изчезнаха и той каза: "Първоосновата прави това от себе си"....отново чух гласа: "Аз съм това Прабитие от чисто слово, същността и цикъла. Аз съм Йеве" - и отново настъпи тишина. Само някъде отвъд неясно чувах моите приятели да спорят дали това, което виждам, не е разсеяната първоматерия - ци /Джан Дзаи/ или е основата на дао, когато ин и ян са били в едно. Когато започнаха да говорят и за квантово-полеви модел на Евклид, наистина ми станаха скучни и отново се съсредоточих в динамичната пустота, в етера колкото пуст и загадъчен, толкова пълен със сила и информация. П. се провикна, че информация и енергия били почти едно и също...Стоях в този първичен ефир и съзнавах, че е събрал всичко бъдещо в себе си като мисълта, носи промените на тялото и поражда движение в самата себе си. Тук ще оживеят астралните форми на светове и същества. Долавям, че Небесния огън търси изход от самотното си съществуване. Но сега начало и край, материя и дух, вътрешно и външно са едно и този неделим първичен, жив конструктор явно е Битието-Баща. Безкрайния Енергиен Генератор, който ще вибрира в различни граници, за да роди пространства, времена, субстанции ... и тази действителност, този Дух, е моят баща, когото хората наричат Бог.  .....  и ето пред мен се разтели равна угар и млад, наперен сеяч със замах хвърляше семена навсякъде около себе си. Спря се, погледна ме и каза: "Ще израсне безкрайна и красива градина, пълна с живот на различни етажи. Ще поникне всичко, годно да живее, и Аз ще присъствам в това, което ще се роди." ...Чух Б.  да описва самонаслагване на вибрации, а А. сръвняваше видението ми с "вечноживия огън" на Хераклит.  ... Сеячът изчезна в далечината,а пръста стана равна, твърда и върху нея се издигнаха високи каменни стени. Разбрах, че пред мен е част от вътрешността на египетски храм, а до една от стените, прегърбен от тежестта на годините и мъдростта старец, с факла в ръка, се е вторачил в йероглифите и ги чете. Виждам под бледата светлина да треперят от старост и вълнение напуканите му устни и чувам гласа му: "В тази аура от трептенията на Небесната Изида в утробата на Безкрая се раждат творенията на Универсалната Душа на етерната течност, където Духът на Първоосновата се движи непрестанно". Обръща се бавно към мен, поглежда ме безизразно и казва: "Който иска, ще разбере" и се стопява в бездънния етер заедно със своя храм.  ....  Празнотата е странно нещо. Няма електрони, няма звезди! Усещам ритмичния си пулс, отмереното си дишане и знам, че вече три минути съм тук, а свиквам с тишината. Но ето чувам руска реч и само един израз успявам да си преведа: " времето извън материята е Бог". Времето? Онова, с което оразмеряваме движението, количественото му битие. Но тук в първичния безкрай, който се движи в себе си и кипи от вибрации, има ли време? А после, когато "То" се движи от форма във форма като акт на живот и проява на същност, като преход между състояния, като самоотражение и промяна, ще има ли време или ще говорим за безкрайност, или ...Гласът отново проговаря около мен:   - Причината за всяко движение съм Аз. Времето - пак съм Аз, Този, когото наричат Аллах, Йехова, Единствения. Щом движението в Мен по необходимост стане постоянно, пораства във воля, после в закон. От закон ще родя крилата на птиците и детските очи. В моето движение, в закона простото става сложно и животното става волеви човек.             Стоя там, "усещам" ветровете" около себе си и чувам гласовете от света на хората, които крещят: "светът е илюзия", "ти не си това тяло", "не се обвързвай с нищо в материалния свят", "вечен живот е да познаваш Бога", "няма чист и нормален живот без връзка с Началото". .... Пред мен, предполагах, че на милиони светлинни години се появиха пет струни от китара. Опънати, успоредни, губещи се в безкрайната празнота, те издаваха монотонен, приятен звук. Този звук бе законът, а законността е музиката на планомерността, на равновесието. ... Законите са много и присъстват един в друг, макар, че всеки сам за себе си е достатъчен, за да разкрие структурните основания на Първопричината. "Законите на природата са заповеди на Твореца" спомних си Хенри Джордж и разбрах нагледно и опростено, колко съвършено е направен светът щом аз обикновен човешки дух, можех да имам своята визия за него, за началото му."   

 Добивах нова представа за Първоосновата чрез явлението закон. Той оформя цикли, ражда хармония, балансира противоположностите, осъществява началото. Изкачвайки се по етажите на творението, би се видяло как всички закони се сливат в един, наречен Саваот - Господар на силите. Този Универсален, върховен закон е същата тази първооснова, в която вече установих, че съм, а също и енергията, и времето.  Да изучаваме Бога, е все едно да изучаваме законите т.е. да се занимаваме с наука.   Чух Р. да изрежда доста закони, които учил в училище - за запазване на енергията, за движението, за привличането.  А също и че Нютон казак: "Бог е дал първия тласък и е Творец на законите, поддържащи движението".   Вече разбирах защо съм попаднал в началото и каква опитност получавам, докато наблюдавам Същество с безкрайна същност, в което ще започнат да плуват вечнодвижещи се първообрази - формите, които ние изразяваме с числа.   Формите, които по-късно видях, подсказваха съдържанието и същността, както очите изразяват душата, а кръглата земя - гравитацията.   Тя, формата, е вид причина и пояснява какво е това, какви сили действат върху обекта, какви условия са го изградили такъв, какъвто е.   Ядрото на Галактиката, бързата антилопа, невинните детски очи също са форми, които ще произлязат от движещата се субстанция.   Сега започнах да се сещам за много умни мъже и да разбирам думите им.   Аристотел беше казал: "Бог, висшата форма на формите, е достъпен само за мисленето".    Вече разбирах, че цикли и закони, форми и стихии "плуват" по повърхността на причинния океан, чрез който всичко е свързано в единство и синтез.    Започнах да схващам как едно нещо включва всичко и можеш да го опознаеш от всеки негов елемент.   Как вероятността, като заложени навсякъде фактори /вещество, енергия, информация/ непрекъснато ражда нови форми. Ч   увам А. да цитира Люсе Малори: "Законът на живота е в това, че невидимото произвежда видимо. Причината е скрита. Следствията се виждат. Причината е безкрайна. Следствията са крайни".    Разхождах се бавно из празната "стая" и се питах - субстанция, движение, време, закон, форми - всичко това ли наричаме Бог, който е преди  всички събития, в началото на веригата от явления.  Попитах Й. какво следва сега, а той ми каза да се отдам на видението си, защото било мое и като такова ще ми помогне да открия себе си в житейския пъзел.   Чувствах се спокойно и ведро, дори бях забравил, че сме тръгнали нанякъде.   Надигнах очи и попитах: Боже, а сега какво?   А вместо думи получих видение: една безкрайна редица  от изправено домино.  Първото домино се наклони, удари второто, то третото и ето ти верига, но ... забелязах, че доминото прави някакъв огромен кръг и последното домино докосна първото, то промени положението си, така и второто, и отново.   Нарекох в себе си тази верига причинно-следствена.   Знаех, че тя ще ми помогне да възприема света, ще ми разкрива тайни от миналото чрез логика и наука.  Като опозная причината, ще опозная и "действеното минало" и бих достигнал до същността. Изследвайки причините и техните последици, разбирам, че има прогрес, лавина и всяко събитие е важно, понякога и съдбоносно.  И когато една причина стане постоянна и се слее със същината на света, вече е закон. Безкрайната причинно-следствена верига има източник - Голямата Причина  /Причината на всички причини/, Началото на материалните явления, което ги "чака" в края.   Вече ми стана ясно, че същността, формата, движението, времето, причината ... всичко се съдържа в Абсолюта, в който има безброй комбинации на форми, на движения, на пасивни възможности - причини, и те живеят във вечно подновяващи се цикли.  Това ли е движещата се субстанция, която непрекъснато се сътворява и саморазвива?"

"Вратата изскърца зад нас и звукът от захлопването беше толкова силен и ехото от него толкова дълго и отчетливо, че имах усещането за бездна, за огромна стая, в която ние сме само мушици. Там, зад вратата, нямаше мъгла, нямаше ги нашите приятели вече, нямаше и ... земя под краката ни. Тук, в тази тишина и сумрак, зная, са изчезвали всички хора, живели някога. Потъвал е техния живот, тяхното щастие, тяхната индивидуалност. А./душата/ стискаше нервно ръката ми и двамата знаехме, че някъде в тази тишина и "бледа" тъмнина някой идва към нас, и то със страшна скорост. Стискахме здраво ръце, очите ни бяха напрегнати от очакването, сърцата ни биеха лудо. Някаква сила ни наклони напред и ни засмука. Успяхме да се прегърнем здраво. Всъщност тогава за първи път я прегърнах и усетих, че тя наистина е моето момиче. Знаете какво се усеща, когато обичаш някого и го прегръщаш. Вие знаете чрез тази прегръдка си принадлежите, че сте си свои. Вихърът ни поде с такава сила, че летяхме може би хоризонтално и усещахме високата скорост. Отворих леко очи и разбрах, че се движим в тунел, широк около метър, който имаше цветни ребра, но понеже скоростта бе неимоверно голяма, те почти се сливаха. Тунелът не беше прав и ние следвахме в полета си всяка негова извивка, без да докоснем нито веднъж оребрените стени. А. също отвори очи и като се погледнахме, разбрахме, че не се страхуваме, дори ни беше приятно. Докато възприемахме тунела, скоростта, свистенето ... те изчезнаха. Изведнъж! Оказахме се изправени в някаква бледа светлосива-резидава мъгла.  Усетихме, че не сме стъпили върху нищо, а когато погледнах надолу, леко потръпнах. Под нас имаше огромно, тъмно, кръгло тяло, в което едва доловимо светеха множество точици. А. тихо промълви:   - Това е Вселената! Виж! Заобиколена е от някаква прозрачна, еластична ципа. Сигурно нищо не може да излезе от нея.     Аз само поклатих глава, вторачен в огромното кълбо под себе си, и си мислех, че приличам на малка лодка върху океана. Питах се дали в този тунел сме прескочили ония вселенски зони, които наричах Акашови, дали моята А. все още е обвързана с живота си долу. Ако е травмирана сега, значи не е била готова за това пътуване отвъд. Погледнах я, а тя се усмихна и ме подкани да видя множество тъмни точици разпръснати в далечината. Съзнавахме, че това са други вселени. Реехме се леко полюшвани от някакъв тих музикален тон. Усетихме многотонната  му вибрация да прониква в нас и се почувствахме толкова щастливи. В този момент и двамата може би мислехме едно и също:  "това го помня, това е моето минало, това е част от моя истински живот".         - Ние преодоляхме Майа! успях да кажа нещо аз и се вслушах в интересния звук на собствения си глас.    - Това сигурно е светлият свят на Озирис, заради който е измислил пирамидата, за да възнася духа си до тук.   Или може би е царството на субстанциалния дух.    Не усещаш ли въздуха около нас като нещо живо?    Имам чувството, че цялото това електрическо пространство наоколо е живо. Тук сигурно има по-висши същества, които обаче не общуват с нас, както ние не общуваме с котките.    Може би е пълно с мъдри старци, с духове на извънземни, с мистични образи и чувства, каквито често ме спохождат, когато съм в транс...      - Сигурно тук живее онова Същество, за което говореше край езерото.   Това е причинният океан, в който плуват вселените и времето и разстоянията нямали край.     Мислиш ли?          - Ш,ш,шт! Някой идва!       Някаква светла точка се доближи до нас, и то толкова бързо, че се сепнахме. Той застана пред нас и чак сега мога да го опиша такъв, какъвто го видях тогава.    Висок над два метра, красив и благ.   Решихме, че това е Бог, но той  /тя, не мога точно да кажа/  се усмихна леко и каза, че вече знаем кой е Бог и не бива вече да го бъркаме с разни образи.         -  Не можеш да продължиш нататък. Не си готов за това! - каза ми той, а аз не знаех как да реагирам и не знам защо просто го помолих да ми каже къде съм сега.    Тогава той ми обясни, че този свят от светлина-слово ние наричаме духовен, трансцедентален или просто отвъд и оттук произхождали духовете, проникнали във вселените, за да ги организират по свой начин и да превърнат себе си в малки, творящи богове.   Знанието за трансцедента щяло да ме пречисти и освободи, защото бил част от пътя на душата, от Колелото на духовете.   Тази духовна реалност е обиталище чисто от материя, със свои закони и общо съзнание.   Тук разбираш, че всичко на този свят е на твоя страна, всичко ти помага. Това си спомням от разговора с красивото, искрящо същество и още, че се питах - къде ли е Онзи, който ме е заченал от Себе си?   Съществото пред мен се усмихна, чувайки мисълта в главата ми и каза:     -  Онзи, който те е заченал от Себе си, е в теб и в мен, и в нея, и навсякъде. И те обича! Но сега е време да се върнеш обратно, за да изпълниш дълга си! - и той изчезна със същата скорост, с която се и появи.  Погледнах А..  Лицето й грееше от вълнение.  Тя ме прегърна отново и аз пак долових близостта, приятното чувство към това прекрасно създание, което тогава ми каза:  -   Сега тя ще дойде!    Обърнах се и видях Вратата, онази стара, дървена, олющена врата, да се рее мистериозно в пространството на десетина метра от нас. Захабена, древна и внушителна, като тази на Самсон.   А. ме пусна и с тъжен израз на лицето промълви:   -  Ако се държим за ръце, ще те помня и след нея.   А аз искам да започна отново, на чисто, защото това е смисълът на връщането.         - Чакай, не разбирам. Ще получиш амнезия или какво?        - Аз съм твоята жена от вчерашния ден.   За да изпълним дълга си, за да добием истинска опитност и поука, за да се развием по закон, ще започнем отначало, без товара на предишните ни бракове."

"Докато се съвземем, че пак сме заедно и на път вече стояхме в началото на голяма житна нива. Златното море се движеше на вълни,а в другия край преброих 144 човека, събиращи реколта. Изглеждаха свежи, пъргави мъже и жени и когато ги наближихме, забелязахме че са и красиви. Те не възроптаха, дето газим житото им, напротив, гледаха ни усмихнати, ведри с "влюбени" очи. Имаха различни дрехи. Едни бяха високи, с туники и непрекъснато нещо говореха помежду си, други само с препаски или с оранжеви наметала. Успях да видя мъж с червен потник и златиста пола, по която бяха извезани китайски букви. Мъже с дълги бради и оранжеви тюрбани, други пък гологлави, но с бели кърпи на устата, мъже с талити и ярмулки, жени с фереджета и млади физиономии с обръснати глави.  Интересна, пъстра тълпа, в която всеки говореше, пееше или просто се усмихваше, но глъчката бе някак приятна, симпатична. Те ни заобиколиха и започна объркващ, но и приятен разговор изповед, който приехме с мълчание и внимание. Бяхме изненадани, но и спокойни от тълпата около нас, и надделя чистото човешко любопитство. Чуваха се много думи, но се концентрирах първо върху гологлав, възрастен мъж, с препаска, който нетърпеливо ме побутваше по ръката: 

- Аз съм един от четиристотинте милиона индуси и ви приветствам с добре дошли в нашата комуна. Ние сме много, обичаме единството, стремим се към Първопричината. Ако останете за дълго, ще ви ушия по нещо, защото съм шивач. Ние...

- Момент, момент - избута го едър мъж с Библия под мишница. Сложи месеста и топла длан на главата ми, погледна ме в очите и  маниер на стар даскал ми проговори:

- Защо мислиш, че сме тук, а не оттатък планината? Вярваме в Бога - каза тихо и загадъчно. И знаеш ли момче, защо сме избрали този път в живота? Не знаеш? Чуй сега! Човек има естествено предназначение и дълг да служи на Оногова, който го е създал, и изпитва удоволетворение, когато разумът му го търси като закономерност и причина. Знам с вярата, в откровение и чрез наука, че хората имат жизнена необходимост да общуват с Абсолюта. Този стремеж към мъдрост, чистота, щастие ще реанимира човечеството от духовната му смърт.          Тълпата около нас ставаше все по-голяма и ни притискаше до задушаване.  Всеки от многоликата компания на тази комуна напираше да ни види. Зад проповедника се промуши дребничък имам, усмихна се и подаде ръка. Поздрави на арабски и заговори без да се интересува от другите оратори:

- Аллах е Велик, чоджум. Аз съм тълкувател на Корана, наричат ме мужтахид. Знам наизуст всичките 114 глави, спазвам молитвите, Рамазана, давам доброволно голям закад и всеки пет години съм на хадж. Ти знаеш какво изповядват мюсюлманите, нали? И в джамия си ходил, нали? Аз лично съм направил душата си чистоплътна, премахнат агресията и нетърпимостта си - те са за средновековието. Нашия пророк Мохамед, следващия след Христос, ни е писал категорично - Бог е един... та за това съм тук, сред тези хора, да споделим заедно щастието, мира и радостта от присъствието Му в нас. Ти кажи сега!

 Тълпата бе нетърпелива и всеки искаше да се запознае с нас. Следващия събеседник бе симпатична китайка на средна възраст с интересна шарена дреха и черни сплетени коси. Тя леко се поклони и застана пред мен, усмихна се и видимо притеснена заговори:

- Аз съм будистка и не съм в "света", защото установих логиката, единството и необходимостта в нашия Дом - Вселената. Щом съзнанието докосне същността на света не можеш да живееш вече като консуматор.  Професията ми като медицинска сестра не ми пречи да медитирам всеки ден, да водя умерен живот.  Използвам интуицията си и разбрах, че за да влезеш в тази дълбока степен на преживяване на живота, е необходимо нещо повече от мислене и вяра. Вървя по пътя на Буда с висши чувства, с душевен инстинкт към Истината и Духовния свят. Без тях вярата е примитивна, нетрайна и отблъсква светския човек, който приема буквално, без метафорична логика и нужното въображение.

- ... да, да, права е - прекъсна я гологлав индус. -  Като им кажа, че Брама, движещата сила във Вселената, е божество вътре във всички богове, те ми казват, че говоря несвързано, още преди да асимилират смисъла в изречението.  Затова винаги съм казвал, че вярата не е за всеки. Как се разбира прераждането или се описва с този човешки език как Творецът твори себе си, съдържа всичко и осъществява информацията си навсякъде.

- чакайте, чакайте. Тези млади хора, дори не са си починали от пътя, а вие ги заринахте с думи. Я, седнете тук - и докато стария пастор каза това, хората съблякоха връхните си дрехи и ги постелиха под нас. Някои пък затичаха, за да ни донесат храна и вода, а ние се усмихвахме добродушно.  Проповедникът продължи, но вече по-спокойно:

- Живял съм 32 години отвъд планината. Тук съм от 25 и мога да направя своите поуки за този живот, деца. Иначе съм шофьор, карам автовлак. Осъзнах какво чудо е човекът и неговата душа, и как, изпълнен с добродетелност, чувства и силен дух търси Истината, произхода, отговорите на живота. Зная защо съм тук, а не там. И в своето търсене намерих три неща. Вярата, която мести планини, спасява методиста и оживява с делата /на Яков/. Вярата, която лекува и ме прави смирен и кротък по сърце. Вярата, която ме научи да познавам живота със сърцето си и положи десетте заповеди в същото това сърце. Ето го тук, зад мен, евреина и той ще ви каже това, защото същите закони са започнали да живеят с началото и на неговото съзнание. Второто нещо, което преоткрих за себе си, когато дойдох отсам планината, бе любовта. Онази любов, превръщаща живота ти в жертва и учаща те да прощаваш, да разбираш, да даваш, да помагаш и да преживееш сърдечно връзката си със Създателя. Тя повдига булото на илюзията и те принуждава да видиш с душата си единствено смисления път - този към Бога. Трето нещо, което познах тук, е Него, Творецът, който осмисля живота, вярата, свободата, безсмъртието и те прави знаещ на Истината. Не познавам по-голямо щастие от това, да знаеш, че знаеш. А това, което Христос ти открива, е много важна, изключителна информация. Тогава разбираш, че който живее зад реката, независимо какво прави, как изглежда, какво си въобразява, е като уплашено, изгубено дете в гората на подсъзнателното отчаяние, криещо се зад стотици маски на безсилието, дете, не познало ни баща, ни дом, ни брат.

- Аз съм конфуцианец и искам думата - надигна се сух старец отзад. Работя като дърводелец и живея просто и морално. Намерих пътя на доброто и хармонията в живота. Аз правя на другите само добро и толкова. Някои светски хора ми казваха, че е сложно да бъдеш в хармония с всички и всичко, а това не е така. Нима софтуеър и политология, маркетинг и кулинария да са по-важни и по-прости, Как могат да учат хората такива неща, а да не се научат да живеят правилно. Ние тук се обичаме и търсим разбиране и връзка с Бога. Това е красиво, важно и нормално, нали?

 До него се изправиха едновременно индианец - здравеняк с рисунки по лицето, и абориген. Засуетиха се и се разбраха, че единия ще каже нещо и заради другия. Така аборигенът с листа около ханша и топчеста физиономия, се подпря на дългата си пръчка и заговори:

- Ние, децата на Байаме, създадени в приказното време, виждаме Бога навсякъде. Виждаме и скитащите духове и ги почитаме. търсим цял живот хармония със света около нас. Байаме е навсякъде и е вашия Яхве, Аллах и Кришна. Аз разбрах това!

  Стояхме и се чувствахме важни. Б. беше изтрезнял, А. се вълнуваше от навалицата, П. се кокореше срещу всеки, а аз разглеждах с интерес дрехи и хора - сикхи с оранжеви тюрбани и дълги бради, евреи с талити и ярмулки и други непознати фигури от разни култури. Р. стоеше сериозен, непоклатим и се чудя как му дойде да попита:

- Какво ви дава тази ваша вяра? - пръв се включи отноново проповедникът-протестант.

- Висш морал, спасение на душата, правилен живот, истина, която ни прави свободни.

- Приспособяване, представа за Бога, развиваща се през вековете, начин на живот и мислене, божествено съзнание освободено, без Аза и път към Началото, към Върховната Божествена Личност - това го каза младо момче с обръсната глава, оранжеви дрехи и броеница в едната ръка. Излъчваше особена чистота, която ме докосна с любов."